След играта

Боряна Росса, Олег Мавроматти, 2002

Серия от три фотографии

Може погрешно да си помислим, че жената, която бинтова главата на войника, чисти корпуса на бойната машина от кръв или сменя подлогата на ветерана-инвалид не е нищо повече от второстепенно същество, обслуга, дезинфекциращ придатък, портативен чистещ модул. В това време, като че ли, мозъкът, заключен в мъжкото тяло, гордо се е излегнал на скърцащите от чистота, изпрани от все същата жена, чаршафи. С една дума – стандартен модел е,  господинът да е този, на когото мият краката, а не този, който ги мие. Този, който мие и чисти е просто роб. Но така ли е всъщност? Не е ли това някакъв вид снисходителност от страна на роба?

Не е ли това просто жалост, към заигралото се неразумно детенце, глупаво, но свое. На детенцето може да му простиш много – игри с кибрита, наакани гащи и даже военни подвизи! Именно да му се прости – да махнеш с ръка на този непоправим изрод. Какво да го правиш! Такова е то, детенцето, строи за да разрушава, създава смъртоносни машини, цапа с кръв колосаното бельо, мачка цветята с подковани ботуши, смърди на мръсни чорапи. И някой по-разумен трябва да се появи с парцала и с метлата за да отмие следите от безумната игра, да напои идиотчето с отвара от болкоуспокояващи треви, да го преповие, да му смени пеленките, да избърше сополите – с една дума да възстанови поне временно необходимия ред – защо? За да може детето да продължи да играе своите идиотски игри и да не плаче заради нааканите гащи и за счупените, изцапани с кръв танкове! И майката и детето са заклещени в тази взаимно-изцедяваща, взаимно-унищожителна зависимост, освен ако танкът, почистен, не остане единствено експонат в музея.