Текстове

КАКВО Е КУИЪР ФОРУМ И ИМА ЛИ НУЖДА ОТ НЕГО?

София куиър форум 2012 (каталог на изложбата), редактори Боряна Росса и Станимир Панайотов. (София: Издателство Анарес) 2013.

София Куиър Форум беше замислен като събитие, коeто чрез средствата на съвременното изкуство да изследва пола и сексуалността като паралелно съществуващи и взаимно влияещи си системи, през които оценяваме себе си и другите. Тези системи винаги са упражнявали силно влияние върху всички аспекти на културата и обществото. Влиянието, разбира се, е двустранно. Затова във фокус беше поставено и изменението на понятията „пол” и „сексуалност” в зависимост от социалните, политически, културни и медицински фактори, присъщи за определено време и място.

Освен въпросът: „Какви са тези взаимовръзки и защо те са важни?”, възникват два други въпроса, а именно: „Защо ‘куиър’ форум?”, а не примерно „Форум по проблемите на пола и обществото” или „Форум на различните и странните”, и вторият: „Защо точно пък чрез изкуство тези проблеми да бъдат разглеждани?”, а не например чрез серия от лекции на академици, активисти и симпатизанти, чрез организиране на паради и протести за равноправие, адресиращи връзките между проблемите на пола и социалните такива?
В този кратък уводен текст ще се постарая да отговоря на тези три въпроса, като се надявам интересуващите се да получат по-детайлни отговори при разглеждането на репродукциите, четенето на другите публикувани тук текстове, както и описанието на произведенията на изкуството, филмите и разговорите, включени в този форум. Не на последно място бих искала да отбележа, че форумът е съсредоточен върху Източна Европа и нейната специфика в глобалния контекст на инициативите за равнопоставеност.
Каква е връзката между пол и общество?


Проблемите на пола не са проблеми само на идентичността, която е нещо лично, интимно и може би необходимо да бъде скрито за много от нас. Полът е навсякъде, ние мислим всичко в нашия живот – от политика до междуличностни отношения – през доминиращата хетеронормативност. Например понятия като активност, смелост, инициативност са считани традиционно за „мъжки” и „важни” понятия, а чувствителност, пасивност и т.н са считани за „женски” и „не толкова важни”. Оттам идват и асоциациите на половете с различни професии или с норми на поведение, което пък икономически се изразява в по-ниско заплащане, презрение или незачитане на определен труд (например домашната работа и грижата за децата, които са определени за жените и не са платени).
Тези взаимовръзки не са нови за никого, макар в днешната индивидуалистка ценностна система да им се предоставя място само в дейността на някои НПО, но съвсем малко в публични дискусии или поп-култура. Например преодоляването на класовото неравенство беше привиждано като единствено необходимо и достатъчно по време на социализма, за да може да се елиминира дискриминацията на жените по полов принцип. Тази идея беше в основата на женската еманципация от това време. И действително, жените добиха права, които рязко подобриха тяхното социално положение на ниво законодателство, социално обезпечение и достъп до образование и висококвалифицирана работа. Въпреки това фокусирането върху класовото неравенство като единствено зло, създаде възможност форми на неравенство и експлоатация да бъдат запазени вътре в семейството (независимо от неговата класова история и принадлежност). Жените станаха една „специална” класа. За съжаление, пропагандата на „вече постигнатото” равенство, прегърната от мъжете, но и от много жени, не даде възможност на жените да се самоосъзнаят, организират и противоспоставят на патриархалната експлоатация в семейството чрез обществена дейност (с редки маргинализирани изключения като например Александра Колонтай, комисар по социалната политика в болшевишка Русия).
След този период се намерихме в среда, която изгради ясни класови разграничения и оформи пропасти между тези класи. И докато жените от социалистическото поколение все още не са напълно оставили своето еманципирано поведение, базирано на вече осъществена биография, то новите поколения жени са лишени от обществена поддръжка и уважение, изхвърлени са на пазара на тела и труд и всяка търгува с това, с което може. С тялото си търгуват не само секс работничките, но и тези, които се омъжват за пари; със способностите си с различен успех търгуват тези, които имат привилегията да си позволят образование, а всички останали заемат сигурно място в сивата икономика, особено ако са във възраст, в която могат да раждат.
За да може да се ориентираме в тази обстановка и да разберем защо се появи рязка феминизация на бедността и влошаване на положението на жените, е необходимо да преосмислим миналото си. Особено важно е преосмислянето на по-близкото минало, като представящо опит, макар и не напълно успешен за полова равнопоставеност и отговорно отношение на обществото към този процес.
Защо куиър?


Започвайки този текст с разговор за правата на жените, не бих искала да остана там, затвърждавайки стереотипа, че „щом като говорим за проблеми на пола, то това ще да е нещо за жените”. Преоценката на хетеронормативната бинарност стои като въпрос отдавна, но намира своята теоретична яснота в текстовете на Джудит Бътлър от началото на 90-те години. Тя определя пола като „перформативен”, „постоянна мрежа от актове”, а това, което разбираме като наша вътрешна същност, е това, което ние „предчувстваме и произвеждаме чрез определени телесни актове”, „халюцинаторно следствие на натурализираните жестове” (Джудит Бътлър, „Въведение” към Безпокойствата около родовия пол (1999), превод Станимир Панайотов, в: LiterNet, 18.05.2011, № 5 (138).

Този текст стои в основата на куиър теорията, на едно по-различно разбиране на пола като нещо пластично, винаги изменящо се и не определено от границите на патриархални или бинарни хетеросексуални конвенции. Тази теория прави възможно преосмислянето на феминизма и на присъствието в обществото на хора, които не могат да се включат в хетеросексуалните норми. Оттам става възможно сексуалната и полова идентичност да бъде свързана с икономически и социални процеси в обществото, да се говори за солидарност между различни маргинализирани групи, която да е базирана на изискването за социални и икономически права. Въпреки „празнуването” на различностите, които трябва да могат да живеят заедно в съвременното общество, ако усилията в това направление останат в областта на „идентичността“ и не засегнат икономическите ѝ измерения, за солидарност между различностите не може да се говори. Свидетели сме на омраза от страна на бедните хетеросексуални слоеве на населението към „гейовете” точно защото те са привиждани като „обгрижвани” от новите международни политики и от НПО. Никога никой не говори открито за специфичните икономически проблеми, които същите тези „гейове” имат. Подобно разделение на „социалните права” от „правото да си различен” (или от правото да имаш различна идентичност) вече дадоха лоши резултати. Търсенето на взаимовръзка между социални права и идентичност ще даде възможност за нова солидарност и ще избегнем вече изпразнената от съдържание пропаганда на „любовта” между всички и на всяка цена.
Точно това е причината в Източна Европа да е важно преодоляването на още една бинарност (освен хетеросексуалната), която е политическа, както и времева, а именно противопоставянето на това „преди” и „след” края на социалистическия период.
Традиционно се смята, че „комунистите са против хомосексуалните”. Изравняването на политически пристрастия с отношения към сексуални малцинства е най-малкото тесногръдо и несправедливо. Правата на хомосексуалните по целия свят започват да се промотират на държавно ниво доста късно (края на 80-те години), независимо от политико-иконо мическата система на различните държави, и то конкретно под въздействието на леви теории. Друг малко известен факт, който разклаща знака за равенство между „комунисти” и „хомофоби”, е, че Съветска Русия декриминализира хомосексуалността между 1922-33 г. За съжаление, този период е малко изследван и отбелязан преди всичко в съвременни западни изследвания2, поради силната вече „капиталистическа” хомофобия в Русия. В България интерес представлява дейността на д-р Тодор Бостанджиев, който открива първия институт по сексология в страната и още през 60-те години е застъпник за декриминализирането на хомосексуалността. Би било справедливо, тези факти да ни наведат на мисълта, че знаем много малко за собственото си идеологическо минало и за нашата собствена социалистическа история на взаимодействие с различните сексуални и полови различности. Вероятно оттам биха дошли много по-ползотворни идеи за настоящето, отколкото от пренасяне на чужди модели.
В този смисъл трябва да отбележа компромиса, направен с името на форума. Този форум е до голяма степен колективна концепция, която трябва да е отговаряща на процеси извън него. Затова въпреки проведените разговори за избягване на заемки, думата „куиър” (която конкретно означава особен, различен, обратен и е била обидна до момента на апроприирането си от куиър активистите за техни цели) остана в заглавието, за да рефлектира вече навлизането на този термин в академичните и активистките кръгове в България и Източна Европа заедно с принадлежните му текстове. Много е вероятно след развитието на употребата му този термин да остане в българския език, но да се разплоди във вариации, така както се случи с думата „джендър”, рефлектирайки специфично местни проблеми. Аз лично се надявам на подобен процес, който, вярвам, ще бъде индуциран от събития като този форум, които са фокусирани върху местни процеси, отразени от местни художници, за развиването на местна дискусия.

Защо изкуство?


Както вече споменах по-горе, пропагандата на „осъщественото равенство“ по време на социализма, вървяща ръка за ръка с друга пропаганда – пропагандата на вековните патриархални нрави, настанени удобно в семейството – са основна причина за липса на самоосъзнаване на жените, както и за групови обществени действия срещу неравенството.
Затова пък самоосъзнаването, или по-скоро критичният женски поглед, може да бъде намерен в изкуството, в киното, в литературата. Понякога скрито, като в непоказваните сцени на еднополова любов в скулптурите на Васка Емануилова, а понякога ясно изразено в книгите на Блага Димитрова като Лице (1981), или Отклонение (1967), филмите на Ирина Акташева и Христо Писков като Понеделник сутрин (1967) и др. Точно тази територия – територията на изкуството, – която предоставя възможност за изказване, въпреки обществения страх или апатия, е и причината да вярвам, че изкуството е това, което трябва и може да започне новия разговор за равенството между половите и сексуални различности. Изкуството предоставя територия, свободна за изразяване на мисли, то променя културата на обществото, да засегне тази част, която не е контролирана и не може да бъде контролирана от законодателство – а именно междуличностните отношения, мислите и убежденията ни. Опирайки се на тези примери от недалечното минало, се надявам читателите на тази публикация, както и зрителите и участниците във форума, да обърнат внимание на значението на културата за изменението на обществото. Надявам се, активисти и теоретици да видят, че законите за равнопоставеност и уважение не са приложими в общество, което няма такава ценностна система, няма такава култура. Ако ежедневните ни културни практики се изменят и прегърнат равенството като ценност – то само тогава тези най-прекрасни закони могат и да станат ефективни.

Dan Healey, Homosexual Desire in Revolutionary Russia: The Regulation of Sexual and Gender Dissent, Chicago and London: The University of Chicago Press, 2001.